Тази нощ имах неочаквана гостенка. Не звънна на вратата и аз не и отворих, но когато влязох в стаята си, за да си легна да спя тя стоеше сама на масата. Стреснах се и погледнах към входната врата – беше си заключена както си и мислех, не изглеждаше да е насилвана, а и не бях чула звукът на алармата при отваряне. Все пак жената стоеше там, на масата, не на моето място, а точно отсреща. Усмихваше се тихо и някак мило и това ме успокои. Направи ми знак с глава да седна срещу нея. Толкова уверена изглеждаше, че чак се зачудих тя ли е гостенката или аз. - Приятно ми е, Сирма. Извинявай, че нахлух така, но иначе не би ме пуснала, а трябваше да те видя. – представи се тя. - Сирма чия?! – не знам защо точно това я попитах. Фамилията ми нямаше да ми каже много. - О, да. Забравих, че ти не можеш да ме познаеш такава, не си си ме представяла точно така, предполагам. – в главата ми се завихриха мисли – далечна позната, жена, дълбоко крита в тайна от семейството ми и дори още по-абсурдни – майка ми не ми е рождена майка, а това е жената, която ми е дала живот. – С другото ми име ще съм ти по-позната. Така значи, приятно ми е, Смъртта. Жената продължаваше да се усмихва, а аз чувствах как губя земя под краката си. Как така смърт?! Каква ти смърт?! Та тя изглеждаше съвсем материална и бях убедена, че ако я докосна ще усетя гореща плът. Малко по-висока от мен, не съм сигурна точно колко – беше седнала, с чуплива кестенява коса и топли кафяви очи. Беше облечена с дънки и пуловер, цвят бордо, под който се очертаваше малкият и стегнат бюст. Бих казала дори, че беше красива, с меки, изразителни черти. Нямаше нищо общо с чернокосата кльоща, за която бях слушала толкова много и това ме накара да се засмея. - Стига глупости, как влезе тук и защо? - Съжалявам, че не оправдавам очакванията ти. И аз все се чудя защо ме рисувате толкова грозна и зловеща, странно нещо е човешкото въображение. Гласът и беше тих и много женствен. - Как ли пък не! Не ти вярвам! - Не съм и очаквала да ми повярваш. Знаех, че ще искаш доказателство и се постарах да се подготвя. Тя се изправи и отиде до прозореца като ми даде знак да я последвам. Навън бродеше някакво явно прегладняло улично куче, което спря да се порови из боклуците, изхвърлени извън контейнера. Тя ми каза да го наблюдавам, протегна ръка, затвори длан и я прибра обратно до гърдите си. В същия миг кучето се строполи на асфалта, а тя ме погледна право в очите с усмивка. Стреснах се, но все още не и вярвах. убеждавах се, че е просто съвпадение и пак се засмях. - Е, и какво сега, дошла си да вземеш и мен както взе бедното куче ли? – не спирах да се смея. - Не искам да съм нахална, но мога ли да те помоля за кафе? – хладнокръвието и ме вбесяваше. Отидох в кухнята и направих кафе – мляко с нес както аз го обичам. Поднесох го на масичката в моята стая и двете отново седнахме. Тя запали цигара и обгърна топлата чаша с ръце. Наслаждаваше се на аромата и като че ли почти беше забравила за моето присъствие. - Не ми отговори, ще се мре ли днес или не? – иронията ми не я ядосваше, а по-скоро ме гледаше както ме гледаше баба, когато и обяснявах какъв е смисъла на живота, когато бях на пет – снизходително. - Ще видим. И все пак, ако се стигне до там, вие хората сте прави поне за едно – всеки има право на последно желание. Кажи ми твоето, ще получиш всичко, което поискаш, дори най-смелата ти мечта. Естествено, ако и вярвах бих поискала да видя семейството си за последно, да напиша писмо, да кажа на някой, че го обичам или и аз не знам точно какво, но аз не и вярвах, приемах го на шега. - Щом е така кажи ми защо отнемаш животи? Забавляваш ли се? Освобождаваш ли? Търсиш си помощници за там, за твоя дом или какво? - Ще ти отговоря както обещах. Всичко е толкова просто и дори подчинено на вашите закони, а все пак не го разбирате. Чела ли си ,,Маугли” като малка? – кимнах утвърдително. – Там се говори за „законът на джунглата”, а именно, че по-силният оцелява. Хранителните вериги са подчинени на този принцип – силните убиват слабите, за да се хранят с тях и да се борят за собственото си оцеляване. От тук нататък вие започвате да грешите, поставяйки себе си накрая на тази верига. Плашите се от мен, така както заекът би се уплашил от вас и бягате, борейки се за живота си, така както би бягал той, ако го подгоните. Аз съм просто следващият член на хранителната верига. Вие умирате, за да живея аз. Простичко е, нали? - Аз...никога не съм го възприемала по този начин. Противоречи на всичко, което са ме учили още от дете, но все пак звучи логично. Това исках да знам, благодаря ти. А сега какво, аз съм това, което ти се преяде посред нощ? - Стига, дори и аз не съм толкова жестока колкото хората. Не ям за удоволствие, а за да оцелявам, само когато наистина имам нужда. Ако имах избор не бих се хранила с вас, но така ме е създало това, което е създало и вас. Не съм по-грешна от теб. Не знам защо, но започвах да и вярвам и се плашех, въпреки че мозъкът ми отхвърляше абсурдната мисъл. Та аз бях на 17, млада и съвсем здрава, не ми беше дошло още времето. Имах толкова неща да направя, толкова да кажа и постигна. Не е възможно всичко да свършва така, с една среща и една среднощна закуска. - Отговори на въпроса ми, мой ред ли е да вляза в менюто ти? – гласът ми трепереше. - Колко си нетърпелива, красавице! За къде бързаш, никой не бърза да умре, другите ми се молят да си отида. Не съм тук за това, спокойно. Утре ще се събудиш и всичко ще си бъде нормално. - Защо тогава си тук? Защо дойде? Защо? - Защо ли? Ами аз не съм просто огромна паст, която има нужда да се храни. Имам и други инстинкти и желания, понякога ми е самотно и искам да си поговоря с някой, да изпия чаша кафе и видях, че и ти си сама. Затова избрах теб, хареса ми, а имаш и мляко – не обичам черно, горчиво кафе. - Не разбирам, как така идваш тук, за да се храниш, а не искаш мен? Да не би да съм горчива, кисела или твърде сладка каквото и да значи това? Думите ми я накараха да се засмее с глас. - Какви ги говориш? Виж, купила си си солети днес, още стоят на масата. – тя побутна пакетчето с ръка. – Купила си ги, а си ги оставила, дори не си ги отворила. Да не би да са горчиви или твърде сладки? А? - Купих ги, но не ми се ядат. Ще ги оставя за друг път. - Ето, намери отговорът сама. Нищо ти няма, но не ми се ядеш днес, ще те оставя за друг път. Тя загаси цигарата в пепелника, допи си кафето и стана от масата. Взе дамската си чанта – да, имаше дамска чанта, смигна ми вместо да се сбогува и излезе, също така тихо и без да отваря вратата както беше влязла.
Епилог: Какво мислите, че сега ще седна да преосмисля живота си ли? Глупости, просто ме е яд, че тридесетте стотинки, които дадох за проклетите солети са отишли на вятъра, защото сега дори да се опитам да ги ям ще ми присядат на гърлото.
